Тя.

Тя.

Името ù звучи в главата ми

без да утихва дори за секунда.

Тя.

Като песен на птиците

през топлите пролетни дни.

Тя.

Като вълните, които ехтят неспирно,

удряйки се в скалите и изчезвайки в безкрайността.

Тя.

Като проливен есенен дъжд,

който пада върху изгнилите керемиди,

както пада името й върху моето съзнание.

Тя.

 Тихо и бавно като снега,

но трупащ се бързо и неусетно,

 засипвайки всяка друга мисъл и разсъдъка ми.

Тя.

 Нейното име е неспирен кръговрат

на сезоните в ума ми.

Тя.

Нейното име няма да изчезне,

 докато не изчезна аз самия.