Тя
Той бе самото достолепие.
В профил, анфас - отвсякъде.
А тя приличаше на сепия,
изсъхнала на пясъка.
Той крачеше с походка нервна,
авторитетно, като цар.
А тя подтичваше край него,
като пале след господар.
И него все го поздравяваха
минаващите покрай тях.
А нея все я подминаваха,
като случаен мъжки грях.
Но случи се, той се препъна
и падна в уличната прах.
Кордонът с хора не помръдна,
но се заля във глупав смях.
А тя, приклекна и подложи
за помощ крехкия си гръб.
И дребната женица, Боже,
превърна се в опорен стълб.
Във амазонка се превърна
обикновената жена.
Тя можеше да преобърне
зарад мъжа си планина...
И после пак поеха пътя,
като че ли не е било.
Защо си мисля, че светът бе
пораснал със една любов...
© Александър Калчев All rights reserved.
