Тя го дави като тиха река
Тя бавно прохожда,
залез е легнал на челото и морен
и срязал е нож
смехът непокорен...
Тя нищо не пита...
Не танцува с ръце изправени
и като водата напита
е спокойна до пълно забравяне!
Тя поглед е свела,
само ресниците черни,
като плътна дантела
крият очите неверни...
Тя под сърцето си носи
изстинала
тежки въпроси
и своето минало...
Тя е толкова хубава...
по-хубава от всякога е сега...
тя е нямо погубване...
Тя го дави като тиха река...
Очите и иска да зърне...
Очите и винаги сведени.
За миг в тях да се върне,
за миг... в него загледани...
Тя бавно пристъпва в дома му
и бързо му пали кръвта...
И тайно владее ума му...
Но остава... на брат му жена...
© Евкалипт All rights reserved.
