Пак за прошка дошъл си,
но дали съм готова...
прости.
Теменужени облаци
обладаха слънцето
насилствено.
Пак не говорим,
по навик мълчим.
Тишина...
оглушах от безмълвно викане
срещу всички бързащи влакове
към несъстоялите се срещи
с онази любов - лудата,
непокорната.
Колко мьничко пожелах -
две пламтящи очи...
Хиляди виещи вещици
пред кладата на еретика.
Сън ли е... кошмар,
това бях аз.
Спомняш ли си?
Ти беше този,
който ме погубва...
и спасява...
от мен самата дори.
Тоз,и многоликият,
с усмивка на ангел,
с поглед на демон.
Падах
с всеки следващ смях на прилива
и се изправях
пречистена.
Мълчим...
чуваш ли стенещите викове
на тишината.
Зная, безсилна съм в ръцете
на кехлибарените изгреви...
Да си тръгна не мога,
искам прошка от тебе, живот...
Аз отново простих.