Тъгата на нощта
Имахме толкова време,
имахме случаи безброй,
не знаех дали ще поеме
сърцето сълзите безброй.
Удобно ми беше тогава
да гледам плахо встрани,
не можех да приема забрава,
защото в мене нещо трепти.
Трепти и не умира,
то внася във живота ми цвета,
то търси нещо - не намира
образа на теб... и на греха!
И все още си те виждам,
разтворила учебника на две,
в съня си кротко аз прииждам
и хващам те със двете си ръце!
Да те обичам аз си позволих,
не мислех за скръбта и за тъгата,
безброй трепети в океани улових
и опознах що е туй нещо – съдбата!
Сега скърбя като човек,
загубил нещо толкоз свято,
че животът ми дори да беше век,
сменил го бих с твоето небесно ято!
© Любослав Костов All rights reserved.
