Тъжна логика
По малко умираме със всеки рефрен.
Минорен, тъжовен се губи в тъмата.
Улична лампа пресветва мъждиво.
Какво ли е важно в живота?
Отровни са изблици вън подредили
пътека от рошави врани.
Не блъскай в сърцето,
ужасно човека -
че няма и как да отвърне.
Боли и прелива ненавист и гняв.
Претупква сърцето болнаво.
Ще има ли някога повече смях
във нашето светско бунгало?
Роптая си тъй,
самотно тъжовен.
Убивам си скуката аз.
Ще хвърля и мрежата в синята бездна
на живота си скучен за днес.
Тъжен, самотен, унил, пренебрегнат,
човекът у мен се заражда.
Колко ли мисли съм осигурил
за разсъжденията си важни?
А слънцето грее и топли нозете ми -
улични кобри, паважни.
Картонени кули строих, но в реалния свят
мислени клади издигнах.
© Симеон Пенчев All rights reserved.
