тъжна нощ
Нощ се спуска над града,
светлините в мрак се губят.
Бавно стеле се мъгла
и звездите пак от сън се будят.
А луната златен сърп подава
зад сиви облаци, тъма,
невинно детско личице огрява,
притихнало, стаено до зида.
В очите му блестят искри.
Безпомощно ръце протяга,
търси топлина, а не пари.
От своята реалност иска да избяга.
Хората забързани го отминават,
дори не забелязват крехкото телце.
За злато на дявола душата си продават,
а нямат обич за едно дете.
Светът е станал груб, студен,
а хората - безмилостно жестоки,
в черупката си всеки е стаен
и в миналото са душите ни широки.
В тъмата втора сянка се прокрадва,
още едно мъничко дете.
Очите му сълзят, сърцето му се радва,
че човек е той, а ние - зверове.
© Мария Манджукова All rights reserved.
