Вървя по тунел от мрачна прокоба.
Повява ме хлад, но аз се не спирам.
Бягам от хорската, задушаваща злоба.
Опитах веднъж – сила не намирам.
Запътила се бавно към светлината.
Ако ще бъда сама – там нека живея.
Очите болят ме вече от тъмнината.
Да ги притворя за малко дори и не смея.
А слухът ми долавя тихи гласове –
плачещи, молещи, кряскащи, кискащи.
Придвижвам се сред тях от дълги часове
и спирам за по миг – търсеща, питаща. ...