Тъмнината вали от очите ти
Тъмнината вали от очите ти, мамо.
Цял живот ме валя, все мечтаех за светло,
като кораб я влачех през детинството нямо,
като в сън я изплаках, със звездите в морето.
С бяла кърпа я триех да не падна из здрача,
ти така ме валеше - с двеста рани солени,
аз ги ближех и пеех, да не видиш че плача,
аз ги мразех до болка очите ти черни.
Аз и себе си мразех и живота на рамо,
по джобовете тъпкан с отрова за мишки.
Колко пъти изплака като агънце бяло,
сърчицето ти жално след моя въздишка.
Изваля от тогава във реки пълноводни,
днес ми пее гласчето на мъничко птиче.
И се смея от болка, от болка и радост,
то ме гушва и казва: Мамо лесно е, дишай!
И тогава съм бяла, и тогава не бягам.
И тогава не искам да помня реалност.
На изгубено агне. Да, сърцата са агнета.
И запяват понякога в човешка тоналност.
03.03.19г
© Силвия Илиева All rights reserved.
