Търся мнение за моята творба

Момичето и есенният дъжд

Есента обърна своята природа,

цветът отстъпи на романтична сивота,

дъждът приготви своя песен на зажаднялата Земя.

Милиарди капки се понесоха, надолу бързо и без страх, 

препускат викат, гонят се, шумят. 

Но една от тях, не се подмами, от тази лудост и от весел грях.

Летеше бавно и достойно с усмивката на мъдър страж

по пътя, някак си спокойно на облаците тъмни вдъхваше кураж.

Помаха на закъсняла птица, път показа и сега

и проблясва със искрица, водната душа на мъдростта.

И ето, вижда се Земята, приближава есенният град,

потънал в сива пепел на кошмарен смог

с тълпата злобна и забързана

непризнаваща Любов и Бог.

Изведнъж просветва нещо на Земята, засия с искрица озарен

и Капката стремглаво се понесе към този знак от небето подарен.

Там, сред мрачната тълпа,

едно момиче цветно се стремеше да открие своята съдба.

Тя бе прекрасна и различна, отличаваща се като нежна перла от суров гранит.

Душата, чиста и  кристална бе пазена в дълбока тайна

като стар библейски мит.

Водата закипя, засили се, препусна

и политна към безкрая на света.

И неусетно тя се гмурна

във момичето с прекрасната душа.

В косата страстно се преплете

Не бе коса, а буен летен водопад,

на който тайно пролетта завижда.

А капката... Погали я, въздъхна и отмина.

На къдрица непокорна се пренесе

и се спусна бавно към светлото чело.

Целуна го с мълчание виновно

и пое по своя път на юг да дири чистата душа.

Пътува дълго и  достигна до най-прекрасните очи,

огледа се във тях, видя светът, красив, различен

Безкраен ирис с цветната Родопа и зелени Рилски висоти

Погледна ги, притихна и прошепна:

– Затвори ги ти!

Момичето объркано се вслуша във шепота на капката сега

страхът превзе я, и някак неусетно и естествено

очите си затвори и дари светът с най-чиста искрена сълза.

Сълза и дъжд, засрамени стояха, без думи ,без вина.

Несигурни си подариха, тази скъпа споделена самота.

Но ето, че нощта притихнала, превърна се в зора и ден.

Дъждът ръката топла си подаде, сълзата хладно я пое.

И пътят им несигурно започна бавно ,сладък и солен.

Запътиха се още по надолу във търсене на чистата съдба

Достигнаха прекрасни устни,  с аромат на роза без бодли

Дъждът понечи той да ги целуне,

но сълзата плахо промълви:

– Спри, недей избързва!... Моля те!... Не го прави!

Послуша я. Отстъпи тъжно, но тихичко прошепна:

– Не се страхувай... И СЕ УСМИХНИ!

Момичето дочуло със душата тез думички, изречени с любов.

Поспря се точно във средата на тълпата,

погледна тя нагоре и усмихна се на Бог.

А Той намигна шеговито... и палец вдигна към своето дете на светлината.

Прегърна я, и смело каза:

– Благодаря ти, че те има!... И днес си нужна на Земята!

И тълпата диво се размърда, обрече с ярост девойката с обида,

посочи я със пръст суров:

– Каква е тя, какво си мисли, че кой ли има нужда днес от някаква Любов!?

А капките по шията и нежна, бяла

пързаляха се като в зимен ден деца,

И даже птиците поспряха свойта песен да послушат,

как някой ще спаси Света!

Сълза и дъжд се спуснаха на юг към нейните пулсиращи гърди.

Че там се срещат днес детето със жената

ухае с аромат на лавандула и на роза нежна без бодли.

Сълза и дъжд прегърнати се сляха, протегнаха към другия ръце,

че няма радост по прекрасна да попием жадно, нежно, двама!

Завинаги във нейното сърце!