Времето лети и годините бързо отминават,
но спомените остават. Все по път се виждам да вървя
и все не стигам крайната си точка. 
В чужди къщи спя и никога повече не усетих покоя.
Пресъхналите устни шептят без пощада.
Отнетите съдби крещят, запустели, унищожени.
Клетви отпращат към небето - лястовици без гнезда.
Скитам, връщам се - спомените горят, мястото,
където бях щастлива вече е прах.
И безброй улици преплетох, градове сменях, чаках,
чакам още клаксонът на Вентото да извести, че връщам се у дома.
Там, където спомените са чисти, там, където се роди любовта - 
аз си останах малкото дете с голяма мечта.
Мислите ме сломяват и само те, винаги сами ме връщат у дома.
Погледът ми се рее и търси кривата улица, каменните фасади 
и вечно зелената порта.
В сърцето си долавям мирисът на грозде и жуженето на пчелен рой.
Вятърът, с бриза си, донася звукът от птича песен, 
звук от бавно потропващ бастун, а слънцето в очите ми блести.
Във влагата им се отличава - на кожен стол, бледа сянка седи.
И търся люлката желязна да обкича пак с мечти.
Няма ги летните двери, моето убежище в черна тиня се потопи.
Няма я цветната леха, животът повехна и никой не знае,
чий замисъл нишките изплете на черната орисия.
Скитам ли скитам, а в спомените си оставам щастлива.
Моето "всичко" отнеха насила и знам, в настоящето,
черният дълъг път няма да ме върне у дома.
Моят дом остана жив в една сълза от спомен сив. 

28.03.2019г.