Ужасно самотен
Главата ми е празна,
Сърцето пусто, очите - тежки, насълзени,
Когато мракът в теб се е просмукал
в бездънна яма и водовъртеж.
И болката…
Болката в душата.
Когато сам си в къщи,
когато няма кой да те посрещне,
когато няма кой да те прегърне,
„Добре дошъл!” да ти прошепне
и да ти се скара даже,
ти виждаш кучата-съдба
и мъката душевна, самотата -
пустинята Сахара.
Седиш оклюмал, размишляваш,
упрекваш се и съжаляваш,
че животът те е опустошил
къде от глупост,
къде от наивност, доброта.
Вините свои също забелязваш,
въпреки вятъра сахарски,
очите не затваряш.
Широко взор си вперил
в миналите дни, години,
търсиш и разбираш,
че честит, щастлив си бил!
Да! В минали години!
А сега - пустиня, пясък,
вятър и обрулена душа!
Това си ти сега.
Изсъхнала, опустошена пърст,
мъртва почва, навяваща тъга
и самота.
А болката дали ще спре?
Мъката - какъв си бил?…подъл… безчестен…
смел… страхлив… добър… обичаш...
Щом болката, скърбта
гнездят в твоята душа.
Мисля, че е все едно!
© Димитър Митов All rights reserved.
