Улична меланхолия

Видях хората. Срещнах ги днес.

От кал направени и счупени на две.

Под кашоните не търсиха финес,

а по калните улици беше им добре.

Скитникът погледна ме с едно око,

с вестник бутилката си бе покрил.

До него приближих се плахо, за добро

попитах го защо така се е пропил.

С булеварда от зори до мрак си е говорил

и не следи, а фасове след себе си оставял.

Със живота мислейки си, че се е преборил,

за дъжда и малките неща съвестно забравял.

Залези и изгреви рисувал.

Като Дон Кихот света обиколил.

Със грозни проститутки бил мърсувал,

но на Времето дълга си не платил.

"Внимавай, закъснява!" казва той,

подавайки бутилка, поклащайки глава.

Отсреща улицата кучката надава вой.

Светофар притиска ме, потънал в самота.

Стоя и пиша за житейски правила,

свещ водната чаша с вино озарява.

Да пием днешно време не е грехота,

и аз като него не мога да забравя...