Умиране
Уж тръгна си, вратата блъсна,
петите ти изкъртиха паважа.
Остана тъмно, дано съмне.
И... Господи, не искам да го мразя...
Дано сърцето ми - проклетото
във риза усмирителна се свие,
че никак не разбира ветото,
а към луната безнадеждно вие.
Не се стърпях, по улицата тръгнах.
И не вървях, след сянката ти тичах.
Къде си тръгнал? Нямаш дом...
Къде ще лягаш необичан?
Седя нежива, вече оглушала,
до мен бездомно куче се разплака.
Подритна ме забързана жена,
сърцето ми настъпи на паважа.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
