Уж тръгна си, вратата блъсна,
петите ти изкъртиха паважа.
Остана тъмно, дано съмне.
И... Господи, не искам да го мразя...
Дано сърцето ми - проклетото
във риза усмирителна се свие,
че никак не разбира ветото,
а към луната безнадеждно вие.
Не се стърпях, по улицата тръгнах.
И не вървях, след сянката ти тичах.
Къде си тръгнал? Нямаш дом...
Къде ще лягаш необичан? ...