Умираш в мен
Умираш в мене, мой живот, без глас...!
Със моите очи в какво се взираш още?
Със моите ръце какво докосваш пак?
Над сянката ми въгленът ти пише
със огъня на тленната си страст.
Пренасям те от детството непомнено,
а ти си слух - напрегнат вътре в мен.
Годините възкръснали в съня ми.
Викът на изгрева, разбудил ме за теб.
Умираш в мене, мой живот, без глас...!
А аз съм инвалидната количка
на детските ти радости и смях.
На младостта ти кратка и отминала.
На Истина, постигната след грях.
...И търся път във теб да се прелея
през пламъка на гаснещата свещ...
Зад нас остава всичко преживяно
със втренчен и самотен силует.
© Младен Мисана All rights reserved.
