Умираща правда
Защо ли грозно, до апатия,
животът посивява злостен?
Копнеят скитници обятия,
но стигат все до дом залостен...
Просвирва в бели слепоочия
виелицата валс последен...
А стъпките са многоточия
за някой разказвач неведом.
Вгорчава се духът от нищото.
Скръбта граничи с абсолюта.
Угасва огънят в огнището
с дима на безчовечност люта.
От сън изтръгнат, до изтление,
кошмарът вече е насъщен...
А битието е забвение
под свод, от облаци намръщен.
И само - през сълзи прозирана -
утеха шепне безутешно,
че Правдата е на умиране,
щом този свят живее грешно.
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
