Усещам те
как плачеш във безкрая.
И как откриваш Господ всеки път,
когато вижда му се краят
на всеки отклонил те път.
И искаш просто да се върнеш.
Да призовеш едно момче,
заспало и недокопняло
света си да поеме във ръце.
Усещам те.
И с мен така е.
Момичето във мен крещи.
По дяволите и на мъдростта и!
От нея, всъщност, най-боли!
© Силвия Андреева All rights reserved.