Усмивка… шита от тъга
Тъгата ми - неземно ми е вярна.
Не пита, не очаква, не звъни.
Тя влиза тихо, сякаш без гримаса,
и с нея дишат всички ми дни.
Прегръща ме, когато всички спят,
разлиства в мен забравени картини.
Не иска много - само да мълвят
очите ми, че вечно нея ще обичат.
В тъмното рисува ми надежди,
от пепел вдига мойто вдъхновение.
В горчивината ѝ се крият междувеждия,
в които пиша стих след откровение.
Обича ме по свой си мълчалив закон.
Не бяга, не ме сменя, не забравя.
На всеки връх напомня ми без стон,
че най-красивото боли... и не остава.
А щом денят се втурне през вратите,
и маски хиляди покрият пак света,
аз слагам своята - със шевовете скрити:
усмивка... шита от тъга.
© Християна Манева All rights reserved.
