Усмивката като сълза потича
Не съм с окови, нито под надзор,
но сякаш съм осъден и забравен.
Бездействието ми е днес позор,
в който притеснения се давят.
От утрото очаквам вечерта,
в която болката приспана ще утихне.
Събудена отново сутринта,
като кинжал в сърцето ще проникне.
Лежа, когато мога да вървя.
Вместо юмруци, стискам здраво устни.
Стаята ми, пълна с тишина,
души ме и не иска да ме пусне.
Как остри са проклетите ъгли.
Като дула се целят в съвестта ми.
Една врата и четири стени,
един таван като венец от тръни...
Времето задъхано тече
и влива се в живота динамичен.
Очи затварям. Чува се звънче.
Усмивката ми чрез сълза потича.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
