Усмивката на Аполон
В недрата на приказния Хеликон
докосна струните на свойта лира
с пръсти нежни слънчевия Аполон
и планината сякаш запулсира.
Тихо, като пеперуда сред цветя,
в кристални звуци милувка се роди,
във дъга изви се, меко засия
и Небето със Земята покори.
* * *
Към дълбоки лесове се устреми,
със нимфите ефирни затанцува,
дивите кентаври мигом помири
и сенките с лъчите обрисува.
Потопи се във извори блестящи,
уханието на нарциса събра,
а еднорозите, в тревата спящи,
поръси с цветни капчици роса.
Красиво синият простор прегърна,
крилете на Пегаса горд целуна,
а падащото му перо превърна
в облак перлен над прелестна лагуна.
И все тъй нежна, Луната поздрави,
на сирените нещичко прошепна,
с феникса пламтящ ги сприятели,
сетне под звездите бледи трепна.
Трепна и напред отново продължи,
към спокойния, притихнал океан,
където мощния гребен улови
на величествения левиатан.
Събра в едно световните посоки,
сля се с невъзможно бели върхове,
пося синец сред бездни най-дълбоки
и към безкрая радостно пое.
* * *
От суетата всеки дух свободен
мелодията божествена прозря
и в къс от щастие самороден,
усмивката на Аполон видя.
Само хората останаха незрящи,
но, уви, нямат те подобни сетива,
вечно във безброй дребнавости пълзящи,
доброволно оковани от битийността.
За тях бе иронията във песента,
извираща от приказния Хеликон,
осмиваща хора, глупост, суета,
за тях бе усмивката на Аполон.
© Венелин Стоичков All rights reserved.
