Устремът на поета (IV)
.....
Оттам поетът влезе в сянка
и дълго се боричка с нея -
на мрака мъртвата стопанка,
везната на Уран и Гея.
Във тази битка пламнал люто,
той проси обич и печал,
простенва тихо, недочуто,
от свойта сянка възроптал.
Не пита накъде е пътят
към щастието дивно, леко -
дерзае и се моли, рухнал,
да види светлата пътека.
Умирайки през тази рана,
той свива устните си тихо,
проклина демона през рамо
и тича към лазур усмихнат.
......
Във този устрем на поета
видях аз своето призвание -
да боря сянката проклета
и да изригвам в леко знание.
© Нико Ников All rights reserved.
