Утихват в душата тез хали
Защо ли любов непотребна
в окови сърцето ми стегна,
по звездната карта гадая,
и тихо в душа си ридая.
В сърцето ме ветре пронизваш
и дни ми на болка занизваш,
защото ми спомени връщаш,
след които вратата затръшваш.
Луна си: сребриста и бяла,
която съм в песни възпяла,
свидетелка уж си на всичко,
а гледаш ме тъй безразлично.
Прелива в душата ми зноя,
на мисли копнежни пороя,
а с тези любовни талази
надигат се толкоз омрази.
Утихват в душата тез хали,
когато дланта ти ме гали,
спокойна до тебе се сгушвам,
в гласа ти приспивен се вслушвам.
© Росица Петрова All rights reserved.
