В Балкана
Израснах във Балкана в село диво,
от кладенеца носехме вода,
прескачах ручеите пенливи
и някак си не бе ме страх,
че в шумата чакал ме гледа,
отнякъде промушва се сърна,
дори и пепелянка да изсъска
не я убивах - божа̀ твар.
Цъфти навсякъде, не само слънчогледа,
земята губер е от девствени цветя,
върба свенливо клони е навела,
аз помня люляковата гора...
А падне ли студът и сняг запръска
онези преспи до човешки бой,
по ската без шейни се спускахме
до тъмно, докато не чуем вой.
Ушите зачервени ще се счупят,
носът тече, но все ни е едно -
на баба във огнището припуква
нацепено от дядо ми дърво.
На старото кюмбе поцвъркваха
печурки след дъжда набрани.
По чачъра̀ в галоп се втурвахме
до причудливия вехт камък,
където някой сътворил е
легло на Марко Кралевити,
подковата на Шарколия
и люта сабя Дамаскиня.
А Шаро - всеки го е имал,
подскача весело, играе,
дори и чужд човек да мине,
пролайва - само да се знае.
В Балкана нощем става страшно
и пътник винаги се среща
като приятел - с хляб и сол,
там хората са по-горещи.
Сега в града съм.
Многоточие...
Всяка дума е "По истински случай" - реални места и спомени. :)
© Геновева Симеонова All rights reserved.
Благодаря ви, приятели!
