В бялото
Не беше мое онова,
което ни пързаляше с шейната.
Бе шал от две слова,
замръзнал дъх, снега в яката…
Човекът, бял като студа,
изваян от ръцете ни на двора
не беше мой, бе наш, о, да!
Метлата му бе дар от мили хора…
Е, вярно, не сварихме боб,
но тенджерата бе красива капа.
Как смееше се зимният живот –
без копчета палтото ми бе сляпо…
Залиташе подплатата към Теб,
а Ти я стягаше в прегръдка снежна.
Подпъхваше смеха навред
и с него правеше пъртина нежна…
Два въглена, две жарени души
отпиват днес кафето и мечтаят
навън фъртуната да отзвучи
и в бялото да газят и играят…
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
