Моля те, не бързай...
Грее късно слънце. В парка - тишина.
Тихичко се ронят жълтите листа.
Падат и застилат шарен, мек килим.
Моля те, не бързай!... Нека постоим!...
Ето, в тишината някой долетя
и след миг гората звънко закънтя.
Чука и не спира работлив кълвач,
всичко ще оглася чак до късен здрач.
А над нас долита пърхане с крила -
гълъби облитат близката ела.
И семейство чинки в клоните на бук
за гнездо оглеждат - ще заседнат тук.
Ето ги - довличат снопче нежен мъх,
и кора, и лишей със омайващ дъх.
Долу във тревата пак прошумоля -
златка опашата този път се спря.
Тя пък си хареса хралупата тук,
ех, че пренаселен стана този бук!
Слънцето залязва, идва вечерта,
врявата заглъхва, ето - стихва тя...
Вятърът донася тих далечен звън,
вече всичко живо готви се за сън.
Совата за всички в клоните ще бди,
в мрака ще се взират жълтите очи.
Здрачът бавно пада, свършва този ден,
пъстър и прекрасен, и на нас дарен!
Утре пък, когато слънце заблести,
всичко във гората пак ще се роди!
Колко го обичам този мек сезон -
из гори да скитам, да не сещам дом!
Цялата природа лъха благодат!...
Сякаш го сънувам този дивен свят!...
© Роберт All rights reserved.
