Dec 19, 2006, 12:19 PM

В ГРОБА ПОЛАГАТ МЕН

  Poetry
1K 1 2
                      Ето ме мене,
                      чакам в кревата!
                     смърта да доиде
                     от недрата на земята.
                     Унасям се аз в сладкия сън
                     и чувам последния звън,
                     отварям очи и гледам на вън.
                     Момиче тъй нежно с черна коса
                     толкова  ярко светеше тя,
                     протяга към мене красива рака
                     с нежната чиста кристална душа.
                     Стоеше тя права на мойта врата
                     със своята изваяна бяла снага,
                     тогава разбрах, че не беше смърта!
                     сравних я със моя ангел хранител,
                     но нямаше само крила.
                     Тогава разбрах, че бе ЛЮБОВТА.
                     Последния звън тихо заглъхва
                     и тялото мое вече издъхва,
                     а любовта към мъника, пак се възвръща
                     и аз примирено затварям очи.
                     Нощта преваля, смърта пристигна
                     и ето горещия ден!
                     в гроба полагат студеният мен,
                     от една срана, стара жена,
                     навела глава, плаче безмълвно, скърбящо,
                     а някой запита има ли смисъл това.
                     От друга срана:
                     младо момиче с тъмна коса,
                     полага на гроба букетче цветя,
                     мощно ридае, брата си вика.
                     мъжът във черно.
                     скромно си свежда глава,
                     синът си почита посмъртно.
                     но нямаше вече смисал това!
                     А аз отгоре ги гледам
                      и силно се смея на глас
                     че съм онзи свободен,
                     защото моята душа беше СВОБОДНА!..

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Румен All rights reserved.

Comments

Comments

  • Се някога човек умира рано или късно,съкрошени или не живота е такъв.
    ria-секи човек по различен начин си представя свободата ,някои като духове някои кат нещо друго.
    Аи щом го е написал този стих значи си вярва.
  • Не само когато човек е дух е свободен. Наистина ли ще се изкефиш да видиш хората, които те обичат съкрушени? Вярваш ли си?

Editor's choice

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...