Отесняха ми всички пророчества,
олющи се всяко “анти”.
Ритуално прерязвам вени
с две пълни пазарски чанти.

Спирам се в храма, където
даже полумракът свети.
В ъгъла гният на купчина
безплатни нови завети.

Под купола юродив гълъб се смее,
измамно дрънкат вериги честни.
В притвора – отчаяни фарисеи,
в олтара – доволни грешници.

Домът Ти, Господи, тесен е
за Твойте сурови гости –
ония, с твърдите погледи
и с меките кости.

Стърчат безумци – ливански кедри.
Реве глупост – йерихонска тръба сприхава.
Причини да тръгнем – много. Все едри.
Да останем – само една. Притихнала.

Отвън мирно се стеле чалгата.
Виждам ясно стадата и вълците
и хората са измамно малки –
като селски вкопани църквици.

По улици с умни ъгли,
в колите си здраво впрегнати,
децата Ти скитат се, Господи –
щастливи

и непотребни.

Клисар учтиво ме пъди от храма.
На пода найлоново стене чантата.
Пушат свещи, врата се захлопва…
Въздъхвам и жертвам поантата.