В живеца си сама трептя
Размахва се махалото - един живот!
Но кой от всички мигове да спазя?
Дали когато с теб сме пак на път,
или когато в болката самотна лазя?
Отречена, намерих кръстопът сама,
закрачих по света - така, оголена.
Все още във живеца си сама трептя...
за мен ще жаля, още съм неразсъблечена.
Потръпвам нервно - бяла, без палто,
и страх ме е да видя отражение -
в огледалото отсреща - САМО две очи,
поели в себе си и болката, и бремето.
А беше време, във което призори
слънцата в нашите очи блестяха.
Тогава с почуда се запитвахме: "Дали
и Господ Бог все тъй ще ни помага?"
А Той е бил със нас - там някъде...
но слепи сме сега, сами, без случване.
Поднасял ни е в шепи любовта,
но дните ни без чувства са изтръпнали.
© Петя Кръстева All rights reserved.
Поздрав и прегръдка!
