В къщата на поезията
В къщата на поезията
Понеже плюх разлюбен своя хал,
издигнах дом по гребена на здрача,
но той не бе копнеж по Тадж Махал...
А ти защо през прага му прекрачи?
Навярно, за да те държа под ключ
край воя на разчорлени дактили.
За разлика от онзи старец Скруч,
пестя от ласки и от думи мили.
И всички нощи са ми чернови...
Да бе от мен си тръгнала по-рано,
че в тази къща празник не върви
без стон на Пейо, плач на Дебелянов
Едва ли тук ще ме дариш с деца,
да звънне кошер, медена измама,
че с тия две настръхнали слънца
душата ти превърнах в Атакама.
Да бях успял веднъж, веднъж поне
да те помилвам като огън слама,
а не все да подпирам с рамене
света, във който само теб те няма.
А ти си тук... И като две и две
е ясно, че единствено ти можеш
със поглед само да ме приковеш
на кръста или брачното ни ложе.
И пак крещя... прокълнат бедуин
в бездънната, жестока Атакама,
забравил че през тънкия комин
не може да ме чуе вече мама...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
