В къщата на поезията
В къщата на поезията
Понеже плюх разлюбен своя хал,
издигнах дом по гребена на здрача,
но той не бе копнеж по Тадж Махал...
А ти защо през прага му прекрачи?
Навярно, за да те държа под ключ
край воя на разчорлени дактили.
За разлика от онзи старец Скруч,
пестя от ласки и от думи мили.
И всички нощи са ми чернови...
Да бе от мен си тръгнала по-рано,
че в тази къща празник не върви
без стон на Пейо, плач на Дебелянов
Едва ли тук ще ме дариш с деца,
да звънне кошер, медена измама,
че с тия две настръхнали слънца
душата ти превърнах в Атакама.
Да бях успял веднъж, веднъж поне
да те помилвам като огън слама,
а не все да подпирам с рамене
света, във който само теб те няма.
А ти си тук... И като две и две
е ясно, че единствено ти можеш
със поглед само да ме приковеш
на кръста или брачното ни ложе.
И пак крещя... прокълнат бедуин
в бездънната, жестока Атакама,
забравил че през тънкия комин
не може да ме чуе вече мама...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
