В нощта...
Нощ е...
Отпивам чайче с вкусен мед,
а мисълта ми препуска из Пространството.
В нощта е тихо...
Една тиха балада гали Душата ми
и ме подтиква към размисли.
В нея се пее за Зората...
За мига преди зазоряване...
За някой, който в този миг решава да си тръгне...
...
Мислите ми пресичат Земята,
разсичат континенти,
прелитат над океани,
влитат в малки схлупени къщурки,
сканират човешки съзнания,
разстилат се в житни поля,
пламтят в първобитните огньове,
спират за малко в чашата ми с ароматен чай
и препускат отново...
Скоро ще дойдат славеите.
Ще накацат по храсталаците
и ще започнат вълшебните си вечерни арии.
А женските ще изберат най-изкусният певец.
Ще свият с него гнездо.
Ще се народят малките пиленца.
Ще ги отхранят, нямайки време за песни...
Един ден птиците ще отлетят
и аз отново ще слушам баладите любими.
Ще пийвам чайче и ще си мисля...
Дали и моите славейчета ще отлетят?
Какво ли ни очаква след зазоряването?
Дали да остана до края?
Вятърът разклаща клоните...
В шепота на листата
дочувам историите на не една цивилизация.
Истории на преродените деди...
Вълшебствата на музиката струят през душата ми
и нашепват: "Остани! Върви до КРАЯ!"
И аз ще остана!
Ще стигна до КРАЯ!
И ще премина Отвъд...
За да се върна отново!
© Атанас Коев All rights reserved.
