В нозете на дъжда
Не може никого така да моли...
но не от гордост, нито суета.
Каквото във сезона си да стори,
от птичи полети остават ú пера.
Но може със дъжда да си говори
и с него да изплаче всеки вик,
дори да шепне, знае - ще излее
събраното от болката в триптих.
По златното ще се познае,
в уюта шепотен на листите.
В дъбравите ще издълбае
лика си, скрит от горчивините.
Не може да е друга, освен себе си.
Стаила дъх, рисува ли, рисува...
Със капките разчита приказки,
които не измисля, а сънува.
Дори и тъжни да са, те са истински,
и винаги във тях е тя принцесата,
която с есенните липси чака истини,
и те са в шепите на вятъра.
Навярно затова не моли никого,
а този дъжд приседнала в нозете му.
И той изтрива с пръсти болката,
капчукайки, че вярна е посоката.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
