В окото на времето, цикъл
В ОКОТО НА ВРЕМЕТО
цикъл
1.
ххх
Лекувам си Душата
със Поезия.
Изпивам по едно
стихотворение –
всевечен еликсир на Младостта.
Така запазвам ритъма
на Времето.
И го догонвам с уморени стъпки.
И оцелявам в мелницата
със Поезия.
Изпивам по едно
страшна
на най-последната Цивилизация.
Лекувам си Душата
със Поезия.
А моята?
Дали лекува някой?
2.
ххх
Нищо, че те няма,
мое Лято…
Нищо, че изтече
през очите ми.
И не се докосна до Душата.
Нищо, че потъна във Реката,
в най-дълбокия подмол на Времето
скъпоценният ти блясък…
Нищо…
Тук, под Пладнето високо,
само Грижа неотменна
ме съпътства.
Нищо, че те няма,
мое Лято!
Блясъкът ти се заплете
във косите ми
и преля виновно във
Сълзата...
3.
ххх
Колко трудно се разделям вече
с птиците…
И се взирам дълго и ревниво
във гнездата им –
да усетя живи ли са още,
дишат ли, припърхват ли
с крилете си,
гласовете им изпълват ли
Пространството?…
И дали и тази сутрин с полет режещ
ще се втурнат лястовиците…
Няма ги.
Там са само гълъбите.
Сбират си трошици и гугукат.
Другите отнасят на крилете си
Лятото на нашия Живот.
И когато се завърнат при гнездата си,
нашите – ще са осиротели!
4.
ПОДМЯНА
С какво съм подменила себе си?
Със мислене – за другите.
Със часове – за другите.
Със сънища – за другите.
С Безвремие…
И с липсата на тишина,
в която да потъвам,
търсейки себе си…
Къде да се намеря?
Под крехко клонче на върба?
Сред аромата див на Лятото?
Във вировете охладнели на Реката?
Във гласове на нощни птици?…
Къде съм се изгубила?
Къде…
5.
ххх
Раздялата, Смъртта и Времето
са седнали на моя праг.
А аз се правя, че не забелязвам
тяхното присъствие.
А аз се правя, че не чувам
оглушителното им мълчание.
И трупам в себе си
изгарящите му зърна.
Раздялата, Смъртта и Времето
си знаят, че съм тяхна.
Те чакат своя час.
Но аз не се обръщам още
с лицето си единствено.
Защото искам да отложа
неотложното…
А знам, че нямам Власт.
6.
ххх
на брат ми
Но Смъртта не можах да предвидя.
Връхлетя ме невярна и зла.
Много тъмна и неотменима.
Със крило от вечерна тъга.
Знаех само, че трябва да мина.
В неизбежната угар вървях.
А сега нося хляб и вино.
От дома нося чиста вода.
Върху камъка сядам стаена.
Гледам цялата долина.
Може би и ти виждаш чрез мене
пак на детството бяло света.
И реката, върбите привела,
от които струи светлина.
Ний навярно от нея сме взели
тайна песен и тишина.
Ти присядай понякога вънка.
Хоризонта обгръщай с очи.
И от птиците песен звънка
в теб внезапно ще прозвучи.
© Татяна Любенова All rights reserved.
