В плен... на любовта
Изправях погледно завоите пред теб
(на равно се живее адски лесно!).
След тежки делници се връщах много лек,
но в миговете обич... беше тясно.
(на равно се живее адски лесно!).
След тежки делници се връщах много лек,
но в миговете обич... беше тясно.
Превръщах зимата във лято с къс ръкав
(завързах вятъра със корабни въжета.)
Направих всичко, но накрая ослепях
от толкова измамност... и пердета...
Но ти ще си останеш вечно там -
във спомени от вятъра прелистени.
Във онзи медицентър - като храм,
където се пресичат мойте Истини.
И твоят дъх ще ражда в мен зората,
обидно кратка, сякаш е последна!
Посипана със обич от делата
(с ванилия от нуждата пределна).
И той е с тебе... а вечно ще те няма
(и имаща, ще бъдеш само в мен!)
Сега се питам - колко е голяма
душата ми... щом даже ти си в плен?...
© Валери Янев All rights reserved.
Евала. Другите са го казали, няма да ги повтарям.
