Залезът се спуска над града,
застинал в погледа на времето.
Поел над парещата мараня,
нагърбен с непосилно бреме.

Отгледан от звездите, в дълги дни,
в които земните души отлитат бавно.
Накичен с огнена корона от искри,
ту скрит в нощта, ту скитащ се безславно.

Той къпе се в морето от мечти,
които в летни сънища ни обладават.
Които са прозрачни като стъклени
парчета, пръснати по пясъка. Тогава

то може би под морските вълни
са нашите въздишки спотаени.
И някога, в отминалите дни,
дошъл е някой да ни ги отнеме.