В среднощен път, към теб вървя!
Небето с хиляди очи ме гледа,
земята тайнствено мълчи,
тя чака твоето мелодично име,
сърцето ми да промълви.
Да гръмна с хиляди врати
и с хиляди уста да заговоря,
как бяхме с тебе две души,
понесли обичта в простора.
Като изгарящ метеор, обаче,
ти литна, привлечен от земята,
и ме остави сама да чакам,
на пътя, който води оттатък.
В среднощен час, до нашия кът,
аз виждам пак луната бледа,
с полуживите си очи - градът
на тишината от бездната ме гледа.
Под краката ми, люлее се, зная
и сърцето ми потрепва дори,
но над мене син, безкраят сияе,
и обичта ми към тебе гори!
© Миночка Митева All rights reserved.
