Когато вляза в старата къща,

отново виждам твоите очи.

Споменът за теб отново ме прегръща...

споменът за отминалите дни.

Когато отворя старата врата,

болка пронизва моята душа.

Това е мястото, в което живя,

а няма те... няма те сега.

Излизам и сядам на нашия двор,

той не е същият... сякаш е затвор,

в които затворени са всички мечти

и всички мигове, в които до мен бил си ти.

Толкова смях царял е в старата къща,

а сега само самота я обгръща.

Минали дни, които топлят ми сърцето,

но поне даряват усмивка на лицето.