В такива дни
Не ми се пише някак за любов.
Тя, любовта, народната я няма...
Денят е вълчи, грозен и суров,
препълнен с дива злоба и измама.
Не ме затрогва морска синева.
Звездите сякаш светят ми студено.
На улицата ропота, гнева
разтърсва моето сърце смутено.
И само ми се веят знамена.
И за Балкана и юнака ми се пее.
Как иска ми се в моята страна,
не в чуждите родини да живея.
Да съм Човек – зачитан, горд и жив -
не част от общо блеещото стадо.
Народът ми да е богат, щастлив,
а не излъган, унизен да страда.
Дано дочакам оня бъдещ ден
във който, знам, страдалнице, Родино,
животът ще е светъл, подреден,
а ти ще бъдеш райската градина.
Тогава, майко, търпелива и добра,
ти моя люлка, първа и последна,
аз – твоя скромна, вярна дъщеря -
с усмивка в топлата ти пръст ще легна.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
