Капки черна роса мътят очите ми,
не виждам пътя си, не дишам,
тежки окови увиснали в гърдите ми,
умирам, но отричам...
Последен поглед впервам в светлината,
смисълът крещи, че е там и че го има,
обръщам се, загърбвам на света вината,
усмивка раждам, едва забележима.
Реших, че има нещо неоткрито,
че има още неусещан пламък,
има щастие в къс небе обвито,
че има обич и в сърце от камък. ...