В упор
В УПОР
Когато той си тръгна,
останахме сами.
Разкъсваше ме болката.
Понякога смъртта
на гости идваше у нас.
От полилея спускаше спасително въже.
Но очите ви с очакване ме гледаха.
Нямах право на спасение.
В себе си се вкопчих -
какво ли друго ми оставаше.
Зачеркнах моето сега,
зачеркнах и лова на мигове.
А нощем по стъклата
изсъхналите клони дращеха,
полюшвани от нежен вятър.
Не... не скърцаха зъбите ми,
прехапали вика
на думите преглътнати.
И не плачех аз.
Навън, в дъжда
тихо плачеха върбите,
нежни вейчици
безпомощно отпуснали,
натежали от зелени,
пролетни желания.
В такива нощи
търсех отговорите за вас,
нали наследство
трябваше да ви оставя.
Но когато ги намирах,
те горчаха от сълзи.
А неудобните,
неотговорени оставаха.
Зачевах непорочни мисли.
Помятах захабени клевети.
И клетви.
Пресявах нощем истини,
лъжи, илюзии.
Месех залците и дните ви.
И от страх треперех.
Треперя и до днес,
не искам отговорите да търсите,
където той не ги намери.
Всички отговори се намират,
(макар и непосилно трудно)
в дните, когато сам,
лице в лице останеш
с тоз чаровник-негодяй - Живота
и две ръчици се опрат на теб,
и две очички те прострелят
с обич в упор.
© Юлияна All rights reserved.
