Вали...
Под синия чадър на есента
намират суша гълъбите млади,
дъждът е дребна, сребърна роса,
бродираща небесни листопади.
Приличам ли на есенно дърво?
Облечена, събличана, безкрила
живея в клоните, с деца листа -
те мълком ми преливат сила.
А зимата се крие в хоризонта,
мълчи Луната, глътнала сребро.
Дано дочакам пак да се превърна
в най–силното разлистено дърво.
А нощем – нека пада лунен прах -
сребристи ноти срещу самотата.
Прощавам всеки сторен грях,
усмивката щом върнеш на Луната.
© Джулиана Кашон All rights reserved.
