Вечен устрем
Издигам се във време неразделно.
Отключвам къщата, в която съм заспивала
и на разсъмване зората съм прегръщала.
Проклинам и възвеличавам
устрема на някогашната си ненасита.
Откривам свободата на мечтите
и нямам сили отново да ги имам.
В едно със минали прокоби и дъх на мед
заравям сластните си гримове.
Не бях ли ласка?...
Не бях ли спомен по небивала надежда?
Една увличаща ме неразбрана жажда
покрива ме с поквара и ми се надсмива.
И ето днес и утре, и нататък
ще съм нечия насита.
И в облак от любов,
в окови от продажни думи за кой ли път
ще моля да се вричам.
Таня Кирилова
06.10.2007
© Таня Кирилова All rights reserved.
