Вечер без Спомените...

Вечер... А необичайно

тихо ми е във Душата -

Спомените някак тайно

ги отмъкна Необята...

И Луната пак е тука -

грее като Слънце ясно,

бисерна звезда блещука

и е вечерта прекрасна...

Вятър изведнъж повява

прелестно във тишината:

 -може би пък на забрава

има право и Душата!...

Но в моменти гороломно

той се спуска от горите...

А в тревите монотонно

стържат с лятна страст щурците...

...Бавно, бавно се смрачава

и замислено се влача -

вечерта изопачава

образите дневни в здрача;

ѝ уж всѝчко е нормално,

но ги Спомените няма,

и в това е тъй реално

скрита Цялата измама!...

Времето край мен изтича,

а го трудно проумявам,

но в Безкраят му космичен –

свойта тленност осъзнавам...

Вече често се замислям,

а Животът ми: „Какво е?...”

Той във спомени записан -

ли до тук е всичко мое?...”

...Имаше едно Момиче

със звездички във очите,

по брега със него тичахме

и ни плискаха вълните...

Но оттатък хоризонта

във една такава вечер,

то изчезна както спомен

и не се завърна вече...

А трапчинките на пясъка

от телата ни вдълбани,

ги отмъкна бързо плясъка

на вълните разлюляни....

Аз, когато до Морето

идвам взрян във хоризонта,

за момичето, което

там отиде все си спомням!...

... Но се случват тъжни вечери,

даже със сълзи обронени,

във които са обречени:

на забрава всички Спомени...

05.08.2017.

Някога в Пасифика