Вечерна сряда
В сряда вечер трусът е гарантиран, отсреща ми дреме човек депресиран.
В сряда вечер и той като мен навярно разлишлява, че погрешно е изобщо да се насява.
В сряда вечер в дерето хвърлено е сърцето,
плаче като дете клето.
В сряда вечер душата отново се бунтува и за това сърчице ранено тъгува.
В сряда вечер душата и сърцето разделени, търсят се по стари дири разрушени по пътища прашни.
В сряда вечер дори лекият полъх не може да утеши, това сърце, дето в дерето кърви.
В сряда вечер артериите са запушени от мъка,
дори кардиограмата не е успешна да излекува тая мъка човешка.
В сряда вечер душата се скита, сърцето тя иска да открие, в неговите коси пръсти да зарие.
В сряда вечер душата среща различни хора усмихнати, препрели пръсти, а нейните треперят, нямат кого да прегърнат и отново самотни посърват.
В сряда вечер капка оптимизъм не се намира,
в дерето сърцето бавно и мъчително умира.
В сряда вечер няма на небосклона звезди,
в сряда вечер душата със сърцето се прости.
В сряда вечер пита се един въпрос тя душата,
ще продължи ли да диша, щом отрязани са й крилата.
В сряда вечер плъзва по вените хлад,
в сряда вечер душата потъва в мрак.
В сряда вечер душата гради надгробна плоча,
ще зарови сърцето с мисъл покорна.
В сряда вечер душата премирена,
знае, че да страда е родена.
В сряда вечер душа и мъка в едно се сливат,
може би, някога в друг свят, в друго време, при сърцето ще отлитат.
В сряда вечер епопеята на мъката е грандиозна,
в сряда вечер душата знае, че и болката подхожда й, защото е грациозна.
В сряда вечер като остра игла, тъгава пробожда вената на една осъкатена душа.
В сряда вечер примирението е сила несломима,
че и мрак и тъга прегърнаха една душа уязвима.
© Симона Господинова All rights reserved.
