В сряда вечер трусът е гарантиран, отсреща ми дреме човек депресиран.

В сряда вечер и той като мен навярно разлишлява, че погрешно е изобщо да се насява.

В сряда вечер в дерето хвърлено е сърцето,

плаче като дете клето.

В сряда вечер душата отново се бунтува и за това сърчице ранено тъгува.

В сряда вечер душата и сърцето разделени, търсят се по стари дири разрушени по пътища прашни.

В сряда вечер дори лекият полъх не може да утеши, това сърце, дето в дерето кърви.

В сряда вечер артериите са запушени от мъка,

дори кардиограмата не е успешна да излекува тая мъка човешка.

В сряда вечер душата се скита, сърцето тя иска да открие, в неговите коси пръсти да зарие.

В сряда вечер душата среща различни хора усмихнати, препрели пръсти, а нейните треперят, нямат кого да прегърнат и отново самотни посърват.

В сряда вечер капка оптимизъм не се намира,

в дерето сърцето бавно и мъчително умира.

В сряда вечер няма на небосклона звезди, 

в сряда вечер душата със сърцето се прости.

В сряда вечер пита се един въпрос тя душата,

ще продължи ли да диша, щом отрязани са й крилата.

В сряда вечер плъзва по вените хлад,

в сряда вечер душата потъва в мрак.

В сряда вечер душата гради надгробна плоча,

ще зарови сърцето с мисъл покорна.

В сряда вечер душата премирена,

знае, че да страда е родена.

В сряда вечер душа и мъка в едно се сливат,

може би, някога в друг свят, в друго време, при сърцето ще отлитат.

В сряда вечер епопеята на мъката е грандиозна,

в сряда вечер душата знае, че и болката подхожда й, защото е грациозна.

В сряда вечер като остра игла, тъгава пробожда вената на една осъкатена душа.

В сряда вечер примирението е сила несломима,

че и мрак и тъга прегърнаха една душа уязвима.