Вечна присъда
Болѝ ме. Умирам. Отлъчен и стар.
Жена ми е близо. Дланта ѝ е мека.
Сънят ме намира. Тежи на кантар
облечена в бяло и младост пътека.
„Краката болят го. Сърцето – и то“,
полита гласа ѝ. Накъсано. Тихо.
Отпуснат на нашето старо легло,
дочувам пружините клети да кихат.
И тихо ме гледат целувки едни,
които създадох в далечно начало.
Сега ще докосна отминали дни?
Но вече е късно за моето тяло.
И ставам далечен – човече-звезда.
Сега съм свободен комета Да Бъда.
И свода небесен отвори врата.
Заспивам, унесен от вечна присъда.
© Димитър Драганов All rights reserved.
