Великанско за бого(н)равните
„Mission Impossible”
Голготите ми нямат точен брой.
Разпукват се в редица безпощадно.
Не ме попита ни един за кой
ли път съм сам-самичка срещу стадото.
И мога ли отново, пак и пак,
да мина по пътеката от тръни.
Остана ли ми здраво чувство, крак
да се опра до някакво там дъно...
И колкото да спирам всеки път
най-сетната си вяра, точно косъм,
да пита парцаливата ми гръд
издържа ли на погледите кóси
и може ли да бъде все сама,
различна от стандартното за маса -
надигам ръст, а всъщност е замах
на онзи страх, недоизречен гласно
и скрит зад девет къса тленна плът
до края на сърцето ми. Най-долу.
Голготата е чувството за път.
Голгота е цената да си пролог.
Надигам се... и тръгвам. Пак и пак
по дланите ми пукват нови стигми.
Голготата е точно онзи праг,
на ръст след който Господ да достигнеш.
© Дарина Дечева All rights reserved.
