Венчана от Съдбата

Устни - черешова  глътка наслада,
снага, като дивна кошута извива,
говори ли, звън е на птича балада,
магия е, Господи, неземно красива!

Пред нея немее дори пролетта
и стене от завист в небето луната,
а тя е наивност с лице на жена,
в която е всичко със чар на земята...

А в  стъпките нейни тревата се ражда
и цъфва босилек във всяка от тях,
мъжете щом видят я, изгаря ги жажда
за ласките нейни, за нежност и грях...

Но никой не смее към нея да стъпи,
страхуват се, явно, от нея - Защо?
Единствено слънцето в косите и жълти
се гали любовно във жива златО...

Не е самодива, а все в самотата
се чуди защо тъй плаши мъжете,
а те виждат просто във нея Жената,
която за принц е родена, поете.

И чакат съдбата тях да събере,
и всеки би искал такъв да е той,
и Нея със смелост да я спечели,
дори с люта хала да влезе във бой...

Ехидно обаче се смее Съдбата -
Решила е друго за нея, о, да...
Венчала е нея до гроб с Самотата,
завиждайки даже на нея... и тя...

30.05.2023.
-----
Подобен стих нямам в цялото си творчество!
Просто показвам нагледно, че реша ли, мога да напиша стих, с който да галя всички видове рецептори на прочелите.
И мога да напиша стотици с тази идея, но това не е моята поезия, въпреки, че не се смятам изобщо за поет. Да съм ясен тук.
Вдъхновението няма да го споменавам за този си експеримент, но знам, че един конкретен човек (ако прочете, естествено) веднага ще разбере, за какво става дума.
Ми, това е :0))