Ветре...
Ветре, не съм онази птичка хвърковата.
Не ме подухвай все към стръмните скали.
Жадувам полети, но не ми стига устремът,
да стигна до желаните от мен звезди.
Така треперя, че душата ми се стиска,
погледна ли небе, обсипано е мечти.
Едва блещукам - мъничка светулка,
с крилца на две прегънати надежди.
Защо ме водиш, ветре, към морето?
То само отразява моя блян.
Все още пазя надълбоко във сърцето
салкъмен цвят, от изгрева облян.
Блещуках в дланите обични,
но те над мен се свиха на кълбо.
И нито птичка, ни светулка...
в мъгли от спомен - зарево.
Ако ли пак достигна онзи полет
на влюбено небе и звънък смях.
Аз моля, ветре, ти пази перцето,
с което тук, до тебе, долетях.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
