Все още помня как

фрегатите на моите писма

опъваха въжета към залива на твойта непокорност...

Фокмачтите на подранилите илюзии

проскърцваха предсмъртно -

в стремежа си да те примамят в камината на лятото.

И само реите със изтънели вратове

на първокласни преписвачи - не вярваха,

че черновите на мечтите ми -

ще се превърнат във реалност.

Но мимолетният делфин на радостта

се стрелна като мълния в простора

на изгряващото щастие

и писъкът му - неразбираем химн -

разпръсна облаците,

за да превърне всички сънища в действителност,

а черупката на залива - в невиждана безкрайност...

По хълбока на тишината -

като частица от часовник пясъчен,

се спусна плахо ракът на септември...

Оглушал безпаметно за въздишките на отлива,

отдавна сляп за сенките на гларуси -

неоправдано бързаше да стигне

многоточието на финала -

и да направи твърда крачка в непонятното безвремие.

Полегнало на пясъка, хвърчилото на вечността

неволно събуди със опашка задрямалия вятър

и слепешката, втурнал се от пещерите на брега –

немирникът реши да възстанови реда

във малката вселена...

От пиедестала на скалите се отрониха

каляските на бляскавото бъдеще

и разпадайки се на идеи слънчеви -

се сляха със безкрая...

Делфин - от грохота изплашен -

се заплете във таляна на отминалото щастие...

И само фрегатата на моята душа -

с прекършен грот и изпокъсани платна,

въжетата броеше,

за да вдигне флага непокорен на мечтите ми.

Все още помня...

Красимир ЧЕРНЕВ