Затварям очи. Отварям очи.

Къде съм?

Не може да ми го побере главата.

Какви са всички тези хора?

Същински панаир на суетата -

хвърчат червила, пудра, парфюми.

Всичко ми изглежда като

някаква безсмислена игра на думи.

Вихрушка от танци с

дантели и коприна.

А в центъра на този цирк

от цветове и шарки

стои Мина.

Затварям очи. Отварям очи.

Къде съм?

Поглеждам нагоре и

чувам как звездите

обсъждат, клюкарстват, сочат ме с пръст.

Поглеждам нагоре и

се ослушвам -

Всичко спи...

Само тъмните къщи

наблюдават ме в мрака,

гъст като детски сироп.

Шепнат, с кепенци потракват.

Ще ми се като кон да потегля в галоп!

Тези светещи прозорци, втренчени в мене,

така се усмихват, сякаш ми отчитат

някакво оставащо време...

Затварям очи. Отварям очи.

Къде съм?

Протягат се към мене безброй

бледни пръсти от

безплътна тъмнина.

Невидими устни мълвят:

„Нямаш време..."

Пак това същото време,

което ние, човеците,

чувстваме като тежко бреме.

Тишината крещи

и проклина безплодната земя...

Хладен писък разцепва нощта.

И за миг мярвам

крилата сянка да прелита

покрай спящата луна.

Странни фигури витаят във мъглата -

прескачат се, свистят, гледат ме,

ухилени зловещо,

играят с мен на „сляпа баба".

А може би на още нещо?...

Затварям очи, отварям очи.

Къде съм сега?

Мека, нежна топлина

докосва ръцете ми.

Тук цари обикновена,

спокойна тишина, която

ме обгръща и гали лицето ми.

Вият се, въртят, бушуват

пламъчета кадифена светлина.

Прашинки огнена пепел

танцуват, блъскат се, удрят се,

но само на игра.

Потъвам в златистите лъчи

на сладки сънища

и спомени...

Блажено затварям очи. Отварям очи...

и предишната картина

вече я няма...

Празнота.

Отчаяно блъскам

по невидима стена.

Клетка? Не. Стъклен похлупак

с незнайна здравина.

Липсва прозорец, врата не се отваря.

А един глас насмешливо повтаря:

„Какъв глупак, глупак ,глупак..."

Отчаяно затварям очи. Отварям ги...

Уви.

Сиво слънце къпе в олово

сребърни цветя,

повехнали отново,

заради печалните сълзи

на облаци гъсти.

Така ми се ще

да ги докосна с пръсти,

почернели като мъртвата земя.

На небето съзирам

черно-бялата дъга -

безцветна, страдаща душа

на самотна птица.

Всичко става като негатив

от старинен апарат,

но лентата превърта

ту напред,

ту назад.

И в тази меланхолия,

приличаща на странна еуфория,

лутам се, чудя се, питам се

Пак ли сме същите?

Или вече

илюзията ни управлява?

Дали сме като вещите?

Или вече лъжата

постепенно надделява?

Знам, знам -

всички сме стари, но...

дали сега миражите не са станали

наши господари?

Затварям очи.

А навън вали, вали...